Не очаквах от книгата да ми повлияе по такъв начин, но фактът е си факт. Пуснах сълзи на края, защото самата история е толкова добре структурирана и написана. Пълна е с приятелство, любов, следване на мечти и още от хубавите неща от живота, които го правят той да си струва.

В книгата главната героиня е болна от Нимън-Пик Тип C. Заболяване, което засяга паметта и обърква някои от функциите на тялото. Първоначално е като деменция, но в последствие самото тяло започва да линее и симптомите са едва ли не катастрофални. Но не дръжте на това, книгата не  е толкова ревлива и драматична като онези, които са пълни с отчаянието и борбата на героя с болестта. Всъщност тук се обръща повече внимание на важните неща в живота като това да правиш спомени, да имаш верни приятели и т.н., и т.н.

Стилът на писане и начинът, по който се предава историята правят веднага впечатление. Тя е нещо като дневник от главната героиня за нея самата, когато забрави за нещо да може да я отвори и да си спомни. Изключително лека и приятна за четене, пълна със забавни моменти и не чак толкова забавни. Понякога ще ви накара да задържате дъх за момент, друг път - да прелиствате страниците като подивели, за да разберете какво ще се случи, или само да се спускате колкото се може по-бързо по редовете в търсене на кулминацията и последващата я развръзка.

Героите са изградени също на много добро ниво и във всеки от тях има нормалната дълбочина на характера, и различия от останалите. Няма просто един главен герой и друг, който да се окаже любовният интерес - принцът на бял кон.
Не очаквах Саманта да се окаже толкова силна. Напълно разбива представите за героини със заболявания по книгите, защото не ѝ трябваше някой да я кара да живее и да се наслаждава на живот Тя не допускаше болестта да ѝ открадне нито настоящето, нито бъдещето. Тя е една силна личност, която въпреки, че има някои слаби моменти (минимални) след тях се завръща в нова светлина и се учи от грешките ѝ. При нея мелодрамата липсва - има само хъс и смелост.
Мади е най-добрата приятелка на Сами и заедно участват в клуба по дебати, ходят по състезания. Тя беше като стълб, от който Саманта се нуждаеше нищо, че ѝ беше трудно да го възприеме. Тя караше Сами да излиза навън, да прави нови неща.
Купър е "изгубеният" най-добър приятел на Саманта от детството, с който съдбата ги събира отново. Харесах го още от момента, в който се появи. Ролята на истински приятел, която имаше за главната героиня, беше повече от перфектна. Всеки трябва да познава по един такъв тип като него.
И най-накрая няколко думи и за Стюарт Шах, в който Сами се е влюбила от момента, когато очите са ѝ попаднали върху него. Двамата имаха много общи интереси, но първите няколко разговора, когато Стюарт остана без думи са ми любимите и все още ме карат да се смея. Нека да кажем, че Саманта не си губи времето, а има една радикална честност, когато си хареса някого. Разбирайте го в най-добрия смисъл.